Това е напълно измислена история без никаква поука, така че ако я прочетете, е много вероятно да си изгубите времето. А времето /както знаем/ е разтегливо понятие, някои дори не го смятат за важно и живеят в миналото, когато бъдещето им е под носа, а настоящето - криво. И докато хората в града се състезават с времето, за да стигнат на работа, за да са в график и да оцеляват, то там някъде /между Ботев и малките Пет Кюшета/ имаше няколко човека, които безгрижно се опитваха да създават изкуство. Разбира се, изкуството е като храната. Направиш нещо съвършено, изконсумираш го, почиваш малко и след това си готов за още. Е, изкуството, което се опитваха да правят онези хора беше толкова изкривено, колкото и времето, в което живееха. Мислеха си, че от изкуство се ставало по-богат. Пари, не? Загуба на време, не. Е какво е тогава богатството... ще се запитате. Е, нищо, хората просто си губят времето, за да правят картини, скулптури и бижута, за да си чешат егото, мислейки си, че могат да свършат нещо повече от това да отидат до хладилника и след това до тоалетната...

И ето идва моментът, в който културата и арт-а биват изяждани от простотията и битовизма на хората. Когато се опитваш да твориш, а отсреща човекът е просто гладен и докато рисуваш с четка или просто щриховаш нова идея, той мазно примлясква, пускайки доволно лиги от китайската храна, която обикновено е пържен ориз или пиле със зеленчуци. Да, за съжаление това е цената на изкуството, която са готови да платят голяма част от хората. Аз самият предлагам да разменяте плодове и зеленчуци, както и свинска мас, за едно платно, но не по-голямо от щайгата със зарзавата. В противен случай, няма да е равностойно. Как може културата да е повече от храната. Не може. Китайското всеки ден може  да те спаси /угои/, докато платното дори не става да се размени за пари, освен ако на него няма нарисувани пържоли, ябълка и грозде в чиния. Тогава битовизмът се завръща яростно, а прасето е готово да продаде натюрморта за щайгата със зарзават. Скулптурата по-често би била използвана за закачалка, отколкото за вдъхновение, а картините като тапет. Но какво от това... мисля, че всичко върви по план...

Това си мислеха онези обнадеждени деца, които ежедневно пребоядисваха стени и закачаха творбите на свои приятели художници и артисти, после отваряха врати за ценителите  на изкуството в скромната си галерия, а вечер смазани от работа, примирени от действителността, се връщаха по домовете си, за да спят. Докато един ден, нямаше как да плащат повече нито наема, нито сметките за ток и парно и тогава настъпи Рая. Галерията стана китайски ресторант! Едва ли е имало по-щастлив момент, от този за всички. Поредното място, където да можеш сочно да мляскаш и шумно да пиеш бира, след това да се оригнеш подобаващо, като се опитваш да изрецитираш кирилицата в обратен ред и се изпъваш доволно на стола. Та, затова и си позволявам да сравня изкуството с храната. И двете са абсолютно задължителни за оцеляването, въпросът е дали си гладен за ново вдъхновение сред картини, филмови прожекции, снимки и разкази, което да те носи към нови светове и да те обогатиява, или си гладен за малко китайско, което да те засити докато свършиш в 17 часа следобед  да редиш тухли и измазваш стени. А, между другото, китайското може да го ядеш и пред телевизора, докато размишляваш пред телевизора, отправил равен поглед към вдъхновяващите  новини от деня, но това е история, която ще ви разкажа друг път. Дотогава,  бъдете гладни!

Автор: Симеон Предов